Протестът изгражда

Протестът потъна, дълбоко, на дъното. Изплуваха крещящи плакати, костюмирани кукли, детски колички, снимки на отрязани глави затворени в кафези, два високоговорителя плюещи последните си искри и белите шалове на някои, предали се. Морско течение водеше крушенците към един удавник. По ръцете му бяха полепнали водорасли, на левия му крака се беше отворила дълбока рана, тлееше, смъртта го дебнеше на някой бряг. Бряг не се виждаше, той продължаваше да държи глава над морското равнище. Може би това беше халюцинация, той не можеше да си отговори, не искаше, искаше да избяга. Слънцето изгаряше очите му, на където и да се обърнеше го пронизваха изпепеляващи лъчи. Тези очи помнеха много грехове, те бяха видели много неправди и много човешки животи изтекли в пресъхнали бразди, абортирали своята утроба, без той да им помогне, без да ги измъкне. Спасение го чакаше под водата, уж, потопи се, долу го посрещна ада, „най-после” изкрещя рогатият, удавникът не виждаше, но чуваше всичко. Ушите пламнаха, жуженето, подсвиркванията, обидите, тъпаните, бяха сплели косъм, тънък и режещ, който влизайки в ухото дращеше утайката, затлачена от неговите лъжи и лъжите на неговите приятели, неприятели, безмозъчни пионки, играещи роли в бетонния цирк. Той беше най-големият клоун и забавляваше всички, но вече никой не му вярваше, всеки искаше да върне билета. Сега, те го обиждаха, искаха да го унижат, най-лошото е че той знаеше защо и въпреки това не изтриваше широката усмивка, не прекланяше глава. Пляс, спомените се размиха. Вълните го измъкнаха от соления кошмар, луната и звездите си шушукаха тайно, обсъждаха подигравателно, караха се кой да пусне гилотината, поне дерящата глъч утихна. Удавникът припозна светлина в душата си, но твърде късно, нещо се случваше със съществото му. Стапяше се, краката му се скъсяваха, гърдите му се сбръчкаха, коремът беше прилепнал до кокал, лицето му хрипаше през бузите, порите на челото. Краят - безмълвен, заглушен от налитащите чайки. Те щяха да отнесат в гнездата си парченца от тялото му с надеждата, че когато малките им пораснат, ще успеят да излетят срещу острия вятър.
Приближаваше, слънцето изгряваше, един нов ден се раждаше, вселената дърпаше юздите по нейните незнайни пътища, строеше остров. Нов остров изграден не от пясък и вода, а от неизбледнели идеи, хора с бели дрехи, неопетнени, поливаха зеленеещите градини и крояха планове за нов червен дворец.