Торба с лакомства

Зимата не е снежна приказка за хората от улицата. Само те знаят суровата истина за зимата. Само техните ръце посиняват и хващат коричка, ронеща се от вятъра. Само те знаят истинската цена на кафе от автомат и пак само те се усмихват, когато напече януарското слънце. Един човек от улицата, не клошар, не беден човек, човек на улицата, съществуваше. Седнал на Орлов мост с шапка между краката и табела в ръцете „Светът е срамежлив, целунете го с лудост”, свиреше с уста. 
-Хей, дядо. 
-Не съм дядо, момиче.
-И аз не съм момиче.
-Какво си тогава?
-Цвете. 
-Приближи се да те помириша.
Тя клекна усмихна се и аромата на парфюма й погали бузите на стареца.
-Какво искаш?
-Трябва нещо да искам ли? Искам да ти помогна.
-Причина, кокиче. Всички на този свят сме роби на причините.
-Истината. Майка ми е стара жена, немощна и самотна. Искам да я изненадам, да я запозная с някой на нейните години, някой който ще я разбере и ще й вдъхне надежда. Само си поговорете, сигурен съм, че ще й стоплиш сърцето.
-Ами, добре. Хайде.
Изправи ме на крака. Прегърна ме през кръста и ме подпря на перваза. От там успях да пъхна вкочанените ми терлици в две преспи. Паснаха идеално, моят номер. 
-Колко?
-Какво колко?
-...имаме да вървим. Днеска никой не ме погледна даже. Което е хубаво от една страна, не обичам съжалителните погледи. Тази работа ме изтощава. Не изкарах нищо. Краката ми искат хляб, луканка, маслинки.
-Близо е.
Вървяхме. Хлъзгахме се на места. Заведе ме до един гараж. Около двете ръждясали врати имаше синджир, ръждясал. Дръпна го грубо и влязохме. В гаража беше празно, мръсно, но празно, празно, но с врата към коридор. Влязох и седнах вътре на шкафа за обувки. Беше топло и усещах миризмата на чай. След малко чух стъпките й, бързи и тихи.
-Дядо, трябва да ми помогнеш за нещо. Ето ти чай и шоколад. Майка ми я няма сега, излязла е на пазар.
-Мерси.
-Очите ти са червени? Добре ли си?
-Да. Влезе ми сняг в окото.
-Мерси за чая.
-Слушай! Ето ти една торба с лакомства. Виж, вътре има бонбони. Не ги яж. Те са за един добър човек. Ще го познаеш, той е висок, с черен костюм, спретнат. Може да го изчакаш вътре в кухнята. Съгласен?
Съгласих се. Чаят беше хубав. Шоколадът беше хубава. Беше хубаво.
Момичето излезе. Тръгна в посока Попа, Стара планина, Морето. На Попа я посрещна черна лимузина. Тя влезе без покана, на топло. Подадоха й цигара. Гледаше навън, а в отблясъка на затъмненото стъкло виждаше димяща пура, въртяща се в джуките на грозна муцуна.
-Напушена си, не си тук. Искаш ли да те свестя с една лента?
-Не. Моля те.
-Стоката?
-Знаеш къде е. Както обещах, баща ми е там и чака.
-Знаеш наказанието. Твоят роднина ще умре. Ще разбера ако си ме излъгала.
-Той ще ви даде стоката. Моля те не го убивай! Ще направя всичко за него!
-Знаеш, че не зависи от мен. Ще направиш.
Тя се разплака и се гмурна в облак дим. Отвори ципа на панталона му...
Дядото от Орлов мост обича лакомства. Обича да тича гол в парка. Обича...