Цветът на съня се плъзга по клепачите ти точно преди да заспиш. Помирисваш сладникав аромат, усещаш майчина прегръдка, чуваш песен от детството, когато си скочил от най-високото дърво, вкусваш нечий устни, но не можеш да го видиш, никога. Вероятно цветът е бял, защото след това се пръска в различни форми и нюанси и отблясъци и безлики спомени. Така твърдят.
Този ден, цветът не дойде, както и много други дни, не дойде. Сигурно се е изгубил някъде, намерил си е друга любовница, в момента сигурно чакат изгрева. Нямат срам. Аз седя и мисля под завивките, захапал възглавницата, моля се. Знам точно къде се намира кафето у нас и знам точно колко ще изпия, за да имам сили да обиколя града и да се слея с него. Изпих повече.
-Хей искаш ли да влезем, да изпием по едно?
-Добре.
-Да не се напиеш?
-Няма и двамата държим... на кафе. Ще пием кафе.
Цветът ме изнасили. Не помня нищо освен този разговор. Разговор с чистите прозорци, който няма да забравя. Арестуван съм, психологът говори срещу мен и бърка под стъклата, в пълните дупки. Той си отваря устата, чувам мляскането, но не чувам думите. Искам да му подаря цвета, да види колко е красив, да го види ако може. Реалността е по-красива и не си заслужава да четеш за лудостта ми? Добре, съгласен, спирам да ти пиша. Просто се опитай да видиш цвета, аз мисля че успях за миг, глупав миг от вечността. Само мисля.
Пуснаха ме след ден. Поклащам се по пътя към вкъщи и от нямане какво да правя, признавам, реших да ти споделя още нещо. Сляп съм. Троснато.
