Сутрешни лица, недоспали, бели, черни, криещи усмивките си на дъното на чаша с проблеми, свирепи, мили, влюбени, настръхнали, може би искат да ми кажат да спра, но не спирам. Наблюдавам ги и щракам с клепачи, миглите размазват образите, лентата наподобява сън. Помня всеки, помня всяка и определено няма да забравя специалната. Тя ме хвана на местопрестъплението, тя има информация срещу мен и съм сигурен, че ще я използва в удобен момент. Чака ме и аз я чакам. Светва зелено и нова порция лица влизат във водовъртежа около паметника на Васил Левски. Дърпам се от телескопа и довършвам рисунката започната на салфетка, прехвърлена върху прозорец и в крайна сметка наредена на дъното на аквариум пълен с камъчета, миди и съхнещи водорасли. Бъркам с пръст и размествам очите, те ме гледат, знаят, че съществувам, а аз не искам да съществувам, особено в нейното лице, сякаш съм отбелязан, камъните са огледални, оглеждат се, галя брадата си интелектуално, а образът не ми намига.
Не съм напускал апартамента от... не си спомням годината. Трябва да изляза, да потърся онази жена. Преди това ще потърся знак. Жилището, от което наблюдавам София, е на баща ми, той беше военен, бог да го прости. Няма да забравя предсмъртните му думи „Ако не си сигурен в нещо има пистолет в чекмеджето. Брой до три.”. Чак сега разбирам какво е искал да каже.
Три пъти ще засиля душата си по хлъзгавата рампа на руска рулетка, залозите са ясни или дупка в челото, или нови обувки, дрехи, колело, с което да обиколя континента, за да я намеря, жената в аквариума.
Завъртам барабана на пистолета и стрелям.
Завъртам барабана на пистолета и стрелям.
Завъртам барабана на пистолета и чувам изстрел. Джаз!
Стаята не е опръскана с кръв и парченца мозък, още държа пистолета с две ръце и стискам дулото със зъби, езикът ближе студената цев. Прозорецът е счупен, някой е стрелял отвън. Изпускам оръжието и хващам телескопа. Започвам да се ровя по улиците и да разглеждам лица, но се досещам че е по-вероятно някой да е стрелял от отсрещната сграда. Превъртам един по един прозорците. Хващам в кадър пушачи, деца замерящи минувачите с домати, момиче и момче оплетени в целувки, дядо хвърлящ подлогата си и отворен прозорец със снайпер сочещ моя апартамент. Следят ме, точно както аз следя всички останали, сигурно това е Тя. На прозореца нямаше никой, перде, ваза и снайпер. Снайперистът вероятно идва насам, за да довърши започнатото. Пресметнах етажите, стълбите, коридорите и облякох една риза, раирана, готова да посрещне града зад решетките на входната врата.
Слизам, прескачам тротоара, пресичам. Преди една седмица видях лицето й, след това го виждах всеки ден преди и след да заспя. Тя беше чернокоса, стиснати устни, строго изражение, син обладаващ поглед. Облечена във военна униформа, седеше до стара жена в тролея и ме гледаше. Поддържахме контакт, докато не се скри зад банката. Не е възможно да се е загледала случайно. Не знам какво си е наумила, явно правителството мисли, че съм заплаха. Определено наблюдението на хора не е подсъдимо. Определено това няма значение, когато стрелят по прозореца ти със снайпер.
Качвам се в апартамента и влизам през открехнатата врата. Ако беше заключена щях да я разбия, ако беше барикадирана с тухли щях да ги троша една по една. Вътре имаше ваза, снайпер и аквариум. Погледнах през оптиката и видях жилището ми, прозореца, телескопа, всичко беше на място. Стаята, в която бях имаше снимки, мои, чужди, нейни . Надникнах в аквариума и видях рисунка. Тя рисуваше, като мен, не определено не като мен, рисуваше много по-добре. Трябва да призная, че в началото не разгадах мозайката. Това бях аз, моето лице, перфектно наредено с гладки камъни, пясък и водорасли.
Чух изстрел. Тих.
Хладен.
Върнах се обратно в апартамента на баща ми. Вратата беше на парчета. Избутах два остри кола, приличащи на кучешки зъби и настъпих бравата, крака ми се хлъзна по облата дръжка. Посрещна ме мека светлина, слънцето се отразяваше в прозореца и се спускаше към ръката ми, която инстинктивно оформи козирка. Трябваше да преодолея инстинктите си, да се разходя сляп и да изляза, в апартамента имаше труп на жена. Униформата беше подредена на стол, а специалната лежеше в локва кръв. Беше се преоблякла, дрехите вече нямаха значение, особено когато за първата ни среща е извикала още някой – смъртта. Синя рокля, бели обици, на крака имаше цветна татуировка, косата й беше вързана, само един кичур се беше отскубнал и потопил в кръв, попиваше я, бели, червени точки по роклята подреждаха мислите ми, но не мислех да им отвръщам. Стреляла е с моя пистолет, с куршумът приготвен за моята глава, печатащ последната точка в нейната книга, пълна с бели листа. Погледнах в аквариума, нейният портрет беше разместен, приличаше на осакатено чудовище, външните стени на стъклото бяха омазани с кръв, отпечатъците й блестяха. Едната стена беше почти чиста. „Почти” е дума, която дразни въображението ми. Кръвта беше придобила специфични контури, те бяха започнали да се стичат надолу, но формата се беше запазила. Отново се забавих с разгадаването. Това бяха букви, кървава епитафия.
Оф моя
това не съм аз
Аз съм мираж
изчезни
Не съм напускал апартамента от... не си спомням годината. Трябва да изляза, да потърся онази жена. Преди това ще потърся знак. Жилището, от което наблюдавам София, е на баща ми, той беше военен, бог да го прости. Няма да забравя предсмъртните му думи „Ако не си сигурен в нещо има пистолет в чекмеджето. Брой до три.”. Чак сега разбирам какво е искал да каже.
Три пъти ще засиля душата си по хлъзгавата рампа на руска рулетка, залозите са ясни или дупка в челото, или нови обувки, дрехи, колело, с което да обиколя континента, за да я намеря, жената в аквариума.
Завъртам барабана на пистолета и стрелям.
Завъртам барабана на пистолета и стрелям.
Завъртам барабана на пистолета и чувам изстрел. Джаз!
Стаята не е опръскана с кръв и парченца мозък, още държа пистолета с две ръце и стискам дулото със зъби, езикът ближе студената цев. Прозорецът е счупен, някой е стрелял отвън. Изпускам оръжието и хващам телескопа. Започвам да се ровя по улиците и да разглеждам лица, но се досещам че е по-вероятно някой да е стрелял от отсрещната сграда. Превъртам един по един прозорците. Хващам в кадър пушачи, деца замерящи минувачите с домати, момиче и момче оплетени в целувки, дядо хвърлящ подлогата си и отворен прозорец със снайпер сочещ моя апартамент. Следят ме, точно както аз следя всички останали, сигурно това е Тя. На прозореца нямаше никой, перде, ваза и снайпер. Снайперистът вероятно идва насам, за да довърши започнатото. Пресметнах етажите, стълбите, коридорите и облякох една риза, раирана, готова да посрещне града зад решетките на входната врата.
Слизам, прескачам тротоара, пресичам. Преди една седмица видях лицето й, след това го виждах всеки ден преди и след да заспя. Тя беше чернокоса, стиснати устни, строго изражение, син обладаващ поглед. Облечена във военна униформа, седеше до стара жена в тролея и ме гледаше. Поддържахме контакт, докато не се скри зад банката. Не е възможно да се е загледала случайно. Не знам какво си е наумила, явно правителството мисли, че съм заплаха. Определено наблюдението на хора не е подсъдимо. Определено това няма значение, когато стрелят по прозореца ти със снайпер.
Качвам се в апартамента и влизам през открехнатата врата. Ако беше заключена щях да я разбия, ако беше барикадирана с тухли щях да ги троша една по една. Вътре имаше ваза, снайпер и аквариум. Погледнах през оптиката и видях жилището ми, прозореца, телескопа, всичко беше на място. Стаята, в която бях имаше снимки, мои, чужди, нейни . Надникнах в аквариума и видях рисунка. Тя рисуваше, като мен, не определено не като мен, рисуваше много по-добре. Трябва да призная, че в началото не разгадах мозайката. Това бях аз, моето лице, перфектно наредено с гладки камъни, пясък и водорасли.
Чух изстрел. Тих.
Хладен.
Върнах се обратно в апартамента на баща ми. Вратата беше на парчета. Избутах два остри кола, приличащи на кучешки зъби и настъпих бравата, крака ми се хлъзна по облата дръжка. Посрещна ме мека светлина, слънцето се отразяваше в прозореца и се спускаше към ръката ми, която инстинктивно оформи козирка. Трябваше да преодолея инстинктите си, да се разходя сляп и да изляза, в апартамента имаше труп на жена. Униформата беше подредена на стол, а специалната лежеше в локва кръв. Беше се преоблякла, дрехите вече нямаха значение, особено когато за първата ни среща е извикала още някой – смъртта. Синя рокля, бели обици, на крака имаше цветна татуировка, косата й беше вързана, само един кичур се беше отскубнал и потопил в кръв, попиваше я, бели, червени точки по роклята подреждаха мислите ми, но не мислех да им отвръщам. Стреляла е с моя пистолет, с куршумът приготвен за моята глава, печатащ последната точка в нейната книга, пълна с бели листа. Погледнах в аквариума, нейният портрет беше разместен, приличаше на осакатено чудовище, външните стени на стъклото бяха омазани с кръв, отпечатъците й блестяха. Едната стена беше почти чиста. „Почти” е дума, която дразни въображението ми. Кръвта беше придобила специфични контури, те бяха започнали да се стичат надолу, но формата се беше запазила. Отново се забавих с разгадаването. Това бяха букви, кървава епитафия.
Оф моя
това не съм аз
Аз съм мираж
изчезни
Няма коментари:
Публикуване на коментар