Пиянска история номер ен

Погледнах думите – буквите изпъкваха, погледнах буквите – мостовете щяха да се счупят. Излязох, върнах се. Погледнах блещукащата светлина, прокрадваше се, но нямаше какво да открадне, тя си имаше всичко. Натисках златна последователност от клавиши, вярвах, че това ще надмине генетичния поток на нобелови лауреати, че това ще отключи правилния катинар, правилния трезор, правилния човек, чието сърце не спира да разлиства люспите на несъвършенството. След това блъсках безразборно, надявайки се че има някаква сила на планетата, която ще хване ръцете ми и ще напише правилната парола, ще засвири на правилния инструмент, ще намери пеещата дъга и всичко ще се излее в криволичещ улей, измерваща съвършенството. Мечтите са безплатни казваше баналното мое аз, дали да му се доверя? Черпя го вафла и му давам още пари, за да си вземе цигари от магазина, след това се скривам в нощен клуб и наблюдавам какво се случва зад бара. Не, това не е кошмар, просто заблуда. Отпивам пяната от ръба и се сещам за следващата сутрин, когато същата пяна ще изтрие брадата от лицето ми, а след това ще измие черните спомени от бръмчащата, като радио глава, особено, когато мълча, а аз мълча. Гледам. Гледам. Поглеждам подозрително отскубнати кабели и виждам рай, плъхове се катерят един върху друг и гризат жицата, която снабдява хладилника с алкохол. Връщам се на действието и си говоря с момиче, тя не обича да слуша джаз, но си пада по хардрок и лятото е яла пясък с кибритени клечки от устата на татуиран барман. Спрях да се хиля, когато мишките прегризаха докрай кабела. Бирата изстина и кихнах. Водата в тоалетната кипна. Щях да повърна, но се смилих над една саксия и оцветих буква от глупав надпис. Почти го запълних, когато ме заговори клошар. Поиска цигара, лев и минута разговор с порочната ми личност. Приятелите ми чакаха в таксито, дебнеха ме, плюеха ме, вървях на четри крака, смених ги с два, застанах на глава, на ключица, на пръст и докоснах фар. Помолих да рестартират тялото ми, но не можаха да намерят копчето, момичето, с което си говорих, ме погали и ме ритна в стомаха, всички се засмяхме, небето помисли че сме жадни и заваля, само аз пих, излегнах се удобно в локвата. Преди да изтрезнея, заспах. Най-удобно е да заспиш в края на историята, но когато ти я пишеш има опасност буквите да излязат на протест, защото са изгубили работата, да градят мостове между спомените на хората. Буквите са гадни копеленца, особено, когато съблазняваш момиче, което има толкова желязо на ушите, че едвам чува. Върнах няколко страници назад, за да си припомня погледите, докосването по косата. Отворих трети том на книгата, там видях три деца и някакъв друг мъж, аз минавах покрай верандата и се изплюх, не изплюх се в книгата. Момичето ме погледна в очите, оставих книгата, явно се впечатли, че размазах мастилото по редовете, целуна ме по брадичката и ме изтегли от стола. Продължаваше да мирише на плесен, а сенките се преобразяваха в розово-оранжави отражения на сгради, попиващи изгрева.