Пускам сянка

настъпвам я

и чакам създателят да ме накаже

Кой си ти?

Кой съм Аз?

светлината се отдръпва

и Аз

ставам само

образът напечатан 

върху розовите клепачи

Любов

Страшно е да си сам?
заключена
е
душата зад кости
страшни са белите решетки
плът
свободно се продава
за пари и миражи
За винаги
докато не
замъглиш огледалото
не с дъх а с дух
и от
полепналите
глухари
свържеш
Душа, която е твоя галактика
а ти нейн спътник
Завинаги

Цигара, огънче?

Пуши ми се. Пуши ми се и пожълтелите  пръсти се разхождат по лицето, масата. Последната кутия стои над кашона с празни стекове, празна. Отварям я и мириша пръчици тютюн, паднали от цигарите. Обикновено остават доста, защото мачкам кутията из джобове, чанти, не се отнасям добре с тях, може да отбележите, че съм немарлив ако това ви успокоява, аз се успокоявам.  Някой има ли цигара? Може да я запали, докато се опитва да стигне до края на редовете и да ми я подаде. Приключи двайсет и четровката без угарка... Утре сутринта ще запаля, дори няма да си взема кафе, само ще ми развали вкуса... още докато се разсънвам и дробовете се чудят дали дишат лилави въздушни целувки пратени от пеперуди, в сън или тежкия софийски въздух изпърдян от изчезващ зад строежа боклуджийски камион, след сън. Някой пишат книги за отказване на цигарите, в момента искам да изпуша една такава, това е бизнес, торба с пари скрита под някой диван, диван пълен с фасове, авторът сигурно в момента  си купува скъп тютюн зад океана. Икономиката трябва да се храни, да бяга по везната и да прехвърля приходите от едно блюдо в друго, докато под нея пропадат милиардите алчни ръчички протягащи безпомощни пръсти. Вчера пуших, докато мислех за същите глобални ядове, няма оправия. Защо съществува телефон за бърза помощ, пица, курви, а няма горещ телефон за цигари? Уместен въпрос в 23:59. Най-добре да си поръчам трева, ще измуфтя моят верен тревоман с масур голям, (иска така да го наричат, какво остава, когато трябва да пишат за него) за една цигара, това звучи като план за спасяване на света или поне моя. Звъня му, обажда се, чуват се някакви писъци, псувни, след това заедно с ухото ми съм захвърлен по някакъв телевизор, уговорихме се за среща след пет минути за десет лева.

„Вземи цигари, човек. Вземи цигари, че съм се ушушкал тука, нямам фас да се усмихна, човече... айде.”

Седнах на пейката пред входа, изчислявах разстоянието до денонощния (беше на повече от половин час път), до един приятел, но не, той няма да даде, стиснатото копеле ще увърта, няма да даде, до апартамента на оня наркоман, вече трябваше да е тук.

Два силуета изпълзяха в края на улицата. Бавно се осветяваха от уличното осветление, лампите първо показваха лицата им, след това бързо се скриха зад перде от листа, не ги познавам, не са квартални, походката им не е тукашна, една наперена е, хората тук са съсухрени, нямат работа, някои и жилище нямат. Може да са от моя четеринайсет етажен блок, пълен с малки гнидени апартаментчета. Средностатистическо семейство, прибиращо се след вечеря в скъп ресторант, чествали са повишението, не може да има друга причина. Какво ли работи? Жената със сигурност не работи. Мъжът... фирма, не, голяма фирма, но какво е заданието, с какво лъжат останалата пасмина роби? Имоти, застраховки, банка, вероятно е банка? Абе нямам ли си други грижи, че се занимавам с тези? Нека да се приберат и любят до зори, нека някой е щастлив, а след чукането ще запалят цигара, да цигара. Но преди всичко ще си запаля една от техните...

-Цигарка, да ви се намира?

-Намира се на магазина. Полиция... Кой чакаш тук?

-Никого не чакам.

-Какво правиш тука?

-Да подишам чист въздух.

-Чист въздух в София, да нямаш температура? Имаш ли забранени вещества? Документи? Глух ли си, документи?

-Документите ми са горе, аз съм от блока.

-Не ме интересува, идваш с нас.

-Ще се кача горе. Знам, че съм в нарушение, ама...

-Ще се качваш на горе, на втория етаж на районното. Гледай ме в очите като ти говоря... Кажи си ЕГН...

Говорихме глупости, аз предимно мислех глупости, отговарях през зъби. Отведоха ме, дилърът не се появи, и по-добре, щяха да го окафезят, като знам каква е птичка нищо чудно да се опита и да ме натопи, долу, в хранилката, където дефектират останалите пернати. Тази вечер ми се пушеше цигара, сигурно в друга паралелна вселена мечтата ми е неизпълнена благопулучно .

-Цигара, огънче?

-Отказвам ги... – подходящ момент да отрежа завинаги димящия придатък на пръстите.

-Завинаги? Абе, я си запали...

Пиянска история номер ен

Погледнах думите – буквите изпъкваха, погледнах буквите – мостовете щяха да се счупят. Излязох, върнах се. Погледнах блещукащата светлина, прокрадваше се, но нямаше какво да открадне, тя си имаше всичко. Натисках златна последователност от клавиши, вярвах, че това ще надмине генетичния поток на нобелови лауреати, че това ще отключи правилния катинар, правилния трезор, правилния човек, чието сърце не спира да разлиства люспите на несъвършенството. След това блъсках безразборно, надявайки се че има някаква сила на планетата, която ще хване ръцете ми и ще напише правилната парола, ще засвири на правилния инструмент, ще намери пеещата дъга и всичко ще се излее в криволичещ улей, измерваща съвършенството. Мечтите са безплатни казваше баналното мое аз, дали да му се доверя? Черпя го вафла и му давам още пари, за да си вземе цигари от магазина, след това се скривам в нощен клуб и наблюдавам какво се случва зад бара. Не, това не е кошмар, просто заблуда. Отпивам пяната от ръба и се сещам за следващата сутрин, когато същата пяна ще изтрие брадата от лицето ми, а след това ще измие черните спомени от бръмчащата, като радио глава, особено, когато мълча, а аз мълча. Гледам. Гледам. Поглеждам подозрително отскубнати кабели и виждам рай, плъхове се катерят един върху друг и гризат жицата, която снабдява хладилника с алкохол. Връщам се на действието и си говоря с момиче, тя не обича да слуша джаз, но си пада по хардрок и лятото е яла пясък с кибритени клечки от устата на татуиран барман. Спрях да се хиля, когато мишките прегризаха докрай кабела. Бирата изстина и кихнах. Водата в тоалетната кипна. Щях да повърна, но се смилих над една саксия и оцветих буква от глупав надпис. Почти го запълних, когато ме заговори клошар. Поиска цигара, лев и минута разговор с порочната ми личност. Приятелите ми чакаха в таксито, дебнеха ме, плюеха ме, вървях на четри крака, смених ги с два, застанах на глава, на ключица, на пръст и докоснах фар. Помолих да рестартират тялото ми, но не можаха да намерят копчето, момичето, с което си говорих, ме погали и ме ритна в стомаха, всички се засмяхме, небето помисли че сме жадни и заваля, само аз пих, излегнах се удобно в локвата. Преди да изтрезнея, заспах. Най-удобно е да заспиш в края на историята, но когато ти я пишеш има опасност буквите да излязат на протест, защото са изгубили работата, да градят мостове между спомените на хората. Буквите са гадни копеленца, особено, когато съблазняваш момиче, което има толкова желязо на ушите, че едвам чува. Върнах няколко страници назад, за да си припомня погледите, докосването по косата. Отворих трети том на книгата, там видях три деца и някакъв друг мъж, аз минавах покрай верандата и се изплюх, не изплюх се в книгата. Момичето ме погледна в очите, оставих книгата, явно се впечатли, че размазах мастилото по редовете, целуна ме по брадичката и ме изтегли от стола. Продължаваше да мирише на плесен, а сенките се преобразяваха в розово-оранжави отражения на сгради, попиващи изгрева.

Игла

От баницата с късмети ми се падна “Нова кола”. На седми януари ме уволниха, на следващия ден трябваше да платя първата вноска за апартамента. Нямах бели, черни или цветни пари за безвкусни дни. Съквартирантът също трябваше да помага за кредита, но и той беше останал безработен, двамата работехме в строителна фирма, която замрази проекта. Търсихме си бачкане, но нямахме образование и трудно се намираше дори и неквалифицирана работа. Не вярвам, че това е късмет или съдба, просто стъпихме върху хлъзгави камъни. Решихме да избягаме от проблема за малко, току-виж той сам се разреши, не, това беше репликата, с която и двамата искахме да забравим фактите и да се изплюем върху деиствителността преди да ни връхлети бурята. Отидохме в селото на съквартиранта, ядохме и пихме като отвързани кучета, но нямахме пари да се приберем в столицата. Нямахме друг избор, освен да пътуваме на стоп, беше ни за първи път. Излязохме на пътя, водещ към магистралата и вдигахме високо палци. Качихме се на каруца, след това на Лада, продължихме дълго време с ладата. Шофьорът беше висок, мургав, не беше циганин, бели косми се подаваха от ушите, със скъсана риза, но това го забелязахме по-нататък. Аз и съквартирантът ми, Аспарух, гледахме иглата, която човека въртеше между зъбите си.
-За къде сте, момчета?
-Софията.
-Ще мина през село да взема едни неща и ще ви оставя на разклона за магистралата.
Звучеше спокойно. Караше нито много бързо, нито много бавно, носеше се кротко из полята. Спряхме до чешма да презаредим една пластмасова туба и се отвори приказка.
-Какво ще правите в София?
-Ще търсим работа, дано изникне нещо, че вече не се издържа, ако не, ще я караме на фотосинтеза.
-Каква работа?
-Строители сме, можем и плочки да лепим и стени да боядисваме.
-Имам един познат в София, мога да измисля нещо, като се приберем ще потърся номера му.
-Е, деденце, велик си, ако успееш и работа да ни намериш направо ти оставяме бутилката ракия.
-А, на мен не ми трябва, у нас имам ракия за синовете и за сватбата на внуците, пазете си ракийката, не се знае кога ще ви потрябва да се стоплите.
Потеглихме и продължихме приказка за София, градските неволи, изветрелите истории.
-Шивач ли си?
-Не, тази игла е на дядо ми, с нея зашил раната си, намерил я на бойното поле, Първата световна война, късметлийска игла.
-Вярваш ли в късмета.
-Вярвам, че аз съм избрал любовта си, че съм ви качил до София, не само защото имате нужда от превоз и че дядо ми е боец и ако не беше тази игла, сигурно щеше да отреже крака си с щика.
-Е каква друга причина може да има да ни качиш освен да стигнем до разклона?
-За първи път пътувате на стоп?
-Не! – казахме в един глас с Аспарух. Стреснахме се от собствените си гласове.
Мълчахме тихо, докато мислите ни крещяха. Историите ставаха сухи, чашата с надежда пресъхваше, както е пресъхнало тялото на стареца. Той засилваше или рязко завиваше, за да избегне някоя дупка, само когато историята достигаше епицентъра на заложения смисъл. Спряхме пред голяма къща с малък двор.
-Влезте да изпием по една ракийка.
-Нали ще караш след това?
-Аз няма да пия.
Влязохме, седнахме на маса, по средата имаше черно-бяла снимка на жена, която коли прасе. Наредиха се три чаши, трошия и манерка с вода. Домакинът забеляза, че водата е жабонясала, поля райграса и напълни манерката от чешмата. Човекът сипа ракия и няколко капки вода, след това разбърка с иглата. Избърса я в масата и я заби в рамката на снимката. 
-Нали нямаше да пиеш?
-Това не е за мен. Налях на покойната ми жена.
-Какво се случи?
-Един луд я заколи и не можах да я закарам на време в болница.
-Не можа ли да я зашиеш?
-Мислиш, че не съм пробвал?
-По-добре да сменим темата.
-Защо да я сменяме, влезеш ли в дупка, трябва да стигнеш до край, няма връщане назад, така е в живота, иглата може да потвърди.
-Намерихте ли убиеца?
-Не, един приятел имал работа извън селото и пътьом го взел, след това изгубих дирите, полицията не си мръдна дебелия, мързелив пръст да го търси.
-И сега искаш да изтрепеш стопаджиите?
-Глупости, наистина пътувате за първи път на стоп!? Ще ви подаря тази игла и без това вече няма да ми трябва. 
-Човек, ще трябва да тръгваме. 
-Изпий си ракията, де. След малко тръгваме.
-Има ли нещо в ракията? Мисля, че не би се разделил с иглата току-така, и тази история с жена ти е ебати тъпотията, какво искаш от нас?
-Искам да се успокоите и да спрете да дрънкате глупости.
-Само ти не пиеш на тази маса, кажи какво искаш старче?
-Луди ли сте, поканих ви в собствената ми къща, ще отида да потърся номера на оня шоп за работа...
В този момент Аспарух беше взел ключа за ладата и прескачаше оградата. Аз блъснах вратата на двора и седнах на задната седалка. Температурата беше над нулата, пръстта беше мека, оставяхме следи, върнах се да затворя вратата, не знам защо. Съквартирантът запали колата, стана от първото завъртане на ключа, дръпна ръчната и бавно потегли. Гледах назад, вратата се отвори, мислех че дядото ще се появи, вратата остана да се клати, подмятана от вятъра, тези стари, дървени врати никога не се затварят.
-Падна ти се нова кола от баничката, ет’ ти нова кола.
-Е, нова, нова, колко да е нова. Махни я тая игла от устата си, оня ли имитираш, тъпо е, човек.
-Тря’а да приличам на деденцето, може някой селски да ни види и да изпее.
-Да бе, внимавай с този камък, не го ли виждаш...
Колата подскочи, хоризонта опита да оближе вертикала. Аспарух глътна иглата, заклещи се в трахеята, задави се, ръцете му пуснаха волана, пръстите се опитаха да влязат дълбоко в гърлото, но това още повече усложняваше дишането, забели очи, натисна педала на газта и излязохме от пътя. В следващия момент колата се движеше от инерцията на прескочените храсти, камъни, тор и изсъхнали корени. Забихме се в дърво, обелихме бялата му кора, висока череша, гумата захапа корена, за радост двигателят беше непокътнат. Късметът от баницата понякога се сбъдва.

Червена луна

Поезията тази вечер мълчи, пие от отражението на червена луна в канала. Мълчат професорите, които могат да ви изложат научни факти за природния феномен. Мълчи новороденото, което мисли, че под тази червена луна ще изживее дните си.

Тя седеше гола в кухнята и пушеше. Отново погледна празния портфейл, погледна изцапаните дънки на мъжа си, които бяха захвърлени на масата, погледна бенката на ръката и реши. Синът й ще порасне в дом за сираци, а тя ще танцува в стриптийз бар, не само. Написа първото писмо в живота си, подписа се, взе в ръка раницата, изгаси лампите и остави лепкава целувка върху бебето. Отскубна цвете от саксията на пода и го сложи до детето. Преди да заключи вратата за последно, се засмя истерично на бележката закачена над огледалото. Тя никога повече няма да види съпруга си. Червената стрелка на часовника отброява последните секунди на деня.

След двайсет години тя отново пуши цигара след цигара, гола, другаде, в хотелска стая. Говори с клиента си, пият уиски. Чашите са пластмасови, касовата бележка е с много нули след запетаята.

-Къде е сега?

-Учи в Испания, но е по-добре да не ме вижда. Не искам да ме вижда такава.

-Мога да ти помогна. Мога да помогна и на сина ти.

-Това съм го чувала.

-Нямаш време. 

-Имам още една година и деветнайсет живота.

-Една година?

-След една година ще си почивам в края на града, край мен ще идват само добри хора и ще палят свещи за всеки друг, но не и за мен. И след това ще изгрея над пустинния пейзаж на червена луна.

-Не ти вярвам.

-Никога не греша, мога и на теб да ти предскажа нещичко, няма да те таксувам.

-Изчезвам. Парите са в чекмеджето.

-Изчезвай.

Той я наметна с шлифера, взе една тъмна бира от хладилника и изчезна. 

Тя хвърли шлифера през балкона и влезе да се къпе. 

Взе пепелника в банята и допуши кутията. 

Изпразни бутилката с уиски в канала и прошепна предсказанията за мъжа в нея, затвори я, остави я в камерата да замръзне. Преди да напусне блока отскубна цветята от всички саксии и ги подреди на масата. Написа писмо до сина си и го мушна между стеблата. 

Думите в бутилката се оказаха верни. Тя си хвана приятел, мъжът без шлифер се оказа принцът.

Между улични музиканти с цигулки и количка със сладка царевица седеше момче на обърната кофа, пред него - пълна кофа с карамфили, продаваше ги. В ръцете си държеше купчина писма, разглеждаше ги като картини, може би вече ги беше прочел, а може би се опитваше да открие скрит знак. Край него мина двойка, хванати за ръце, омазани с червило, спряха се и мъжът купи три карамфила. Приятелката му не пожела да вземе цветята. Загледа продавача, чудеше се как да го заговори, измисли три варианта на първия въпрос, не заекна само въпросителната.

-От къде взе тези писма?

-Имам ги.

-Случайно да си бил в Испания?

-Бях, но ме върнаха след като навърших осемнайсет. Педеиспански закони.

-Може ли да видя писмата?

-Не.

-Ще купя всичко ако ми дадеш писмата.

-Не.

-Какво толкова пише в тях?

-Пише за майка ми, с която някой ден ще се срещнем, пише за хилядите бащи, които ще ме направят мъж, пише за червената луна. Пише, че на земята няма място за нея и е по-добре да ме отгледа другаде. Събирам пари за билет, но не знам кой влак да хвана. 

-Перко. – намеси се приятеля на жената.

-Не е луд. Тя наистина те чака.

-Моля?

-Чака те.

-Взимай писмата и изчезвай, не искам да пишеш повече глупости, спести си червеното мастило, майко.

-Оня идиот ти ги даде, нали? 

-Да, сутеньорът, няма да ти кажа каква шибана услуга му свърших.

-Обичам те, отново можем да бъдем семейство.

-И в писмата го пише това. Двайсет години лъжеш, че ще бъдем нещо. Вече не съм ‘лапе.

-Това ли ще кажеш при първата среща с майка ти?

-Да, твоите първи думи бяха „От къде имаш тези писма?”, така че сме квит. Всичко си спомням, знам писмата наизуст.

Момчето бутна кофата с карамфилите и избяга в тълпата. Майка му не успя да го догони. След няколко изгубени поколения, тя продължава да го гони на червена луна.

***

Пред къщата стоеше мъж с крокодилски обувки, панталон и сако. Пушеше електронна цигара и въртеше стъклено топче в ръката си. Не се притесняваше от пъшкащата патрулка пред него. Появи се момче с качулка, дръпна цигарата от устата му и я хвърли, счупи я с кец.

-Катя е вътре? 

-Да.

-От кога?

-Двайсет години. Това е майка ти, нали? Имаш нейните очи и дебели мигли. Разправяла ми е за теб. Имам идея. Дай ми адреса, на който да ти пратя... ще получиш всички отговори.

-Какво искаш?

-Качи се в колата и кажи на куката, че ще свършиш работа.

-Каква работа?

-Работа. Качвай се. Остави адреса си на копелето вътре.

Тя излезе, след като колата се скри в края на улицата. Оплака се, че нямат цветя вътре и подаде писмо на сутеньора. Зададе глупав въпрос и отиде до цветарския магазин.

***

Свършиха тежките години, надявам се. Чакай ме на Христофор Колумб, Барселона, неделя, 31, преди да се скрие слънцето. Ако ме няма ще ти пратя още пари и ще дойда след месец. Знаеш за луната, ще я бъде!

М. Катя (М като майка, целувки)