Люлка

Трафопостът се закани колко много лястовици може да побере на телените си ръце. Тиха закана. Минаваха тирове, свиреха с клаксони, подиграваха му се, къщите плетяха интриги и не искаха да се хващат на бас за някоя и друга антена, асфалтът беше мълчалив, не беше продумвал, откакто един камион преряза белите му устни с гола джанта. Единственият, на който му пукаше за трафопоста, беше фиданка, смокиня, която живееше под жиците, пукаха и смокинките чак. 
Лястовиците не разбираха езика на трафопоста. Те не разбираха и смокинята, която се молеше да не натежат прекалено тънките жици. 
Лятото беше безводно, почвата се напука, въздухът изгаряше селото с пепеливите си ръце, небето постно, без нито един месест облак. Фиданката остаряваше преди да е вкусила младостта, сушата изпиваше живота. Листата започнаха да се покриват с белези, корените се сбръчкаха, сърцето хрипаше в последните капки смолист сок. Дядото реши да сложи край на страданията, взе брадвата и я пусна да се тътри след него в прахта. Поседна да си почине на пейката пред къщата и след спор с бабата се зае да сече дървото. 
-Остави я смокинката, не я махай, ще се даврандиса. Ще се моля за нея. Внуците ни ще си хапват смокинки след време.
-Ти мен не ме учи, още чувам и виждам.
На небето се зададе облак, от нищото, буреносен, плашещ. Това бяха ято лястовици търсещи подслон, където да изчуруликат план за следващия поход. Те не търсеха сянка, търсеха отмъщение, неясно, забравено, трафопостът не подозираше. Той онемя, както е бил ням още от изграждането си, само някои писатели и луди го чуват. Подготви се да посрещне ятото, не помръдна, не викна уплашено, не настръхнаха косите му. Рояк от малки черни стрели се забиха в най-долната жица. Лястовиците се скупчиха върху ръждива разплитаща се бримка. Медната тел се скъса, пусна се като люлка върху дядото и го събори. Брадвата остана забита в един от клоните на смокинята, вкамени се. 
Ярки звезди приспаха дядото в болница, бабата лежеше до него и се молеше. Трафопостът не плака от загубата на его или от загубата на една от ръцете. Няколко къщи останаха без ток, единственият магазин разпродаде свещите. Смокинята чака библейски потоп.

Искра

Станах късно за лекции. Знаех, че съм закъснял и не бързах. Драснах пет реда за блога ми. 
Фантазия или реалност? Няма граница, когато сънуваш. Има граница, когато се събудиш. Тогава слагаш чертата. Питаш се – къде съм, как се казвам, колко е часът, трябва ли да ставам, има ли смисъл??? Отговорите идват бързо, всъщност колко бързо зависи от това колко си изпил миналата вечер. Не отговорих на въпросите. Значи си се събудил отдавна и чакаш рационално продължение. В България, Мартин, два и трийсет и три, да, не знам. Последният отговор ме изплаши. Ревнувах фантазията, някой друг искаше да спи с нея. Хвърлих лаптопа, от който ви пиша последния ред реалност и се потопих в една гъста мъгла, небе, река, море, океан, космос, някъде там на една спирка... 
На спирката съм и чакам автобуса. Няма го вече половин час, но не ми е скучно. Срещу мен стои едно хубаво момиче и пуши цигара. Чудя се дали да я заговоря, но преди да се осмеля, нейният автобус минава и я отвлича. Само след минута идва и моят. Сядам отзад и отварям книга. Хвърлям поглед от време на време, за да видя дали се е качил някой познат. Не ми вярвате? Добре де, гледам красивите момичета и се моля да пресрещна поглед с тях.
Спирка след спирка, страница след страница, чакам да стигна до Университета. На спирката на НДК влиза момиче и сяда до мен. Познато ми е. Затворих книгата, сложих разделителя, пъхнах я в чантата и погледнах през прозореца, после към нея, а тя ме гледаше в очите, с големи сини очи.
-Извинявай, не се ли...
-Познаваме? – прекъсна ме тя.
-Да.
-Мисля, че те видях...
-На спирката.
-Но ти се качи в другия автобус.
-Сега съм в този.
-Няма логика. Твоят автобус минава по друг маршрут.
-Няма логика да ме харесваш и да не ми кажеш една дума, нали?
-Да, но сега си тук.
-Какво учиш? – продължих разговора след секунди неловко мълчание.
-Това не те интересува.
-Ще дойдеш ли с мен да пием кафе? Близко е, правят хубави принцеси и тостове. „Опиум” се казва кафенцето.
-Бинго. Не ме интересува къде ще ходим. И в „Опиум” не правят хубави принцеси и тостове. Какво мислиш за миговете, които си изпуснал? Мислиш ли, че са само твои?
-Мои са, разбира се. Поне те са мои.
-Глупчо, света не се върти около теб и импотентността ти. Разбираш ли?
-Ъъм? – мисля че не издадох до край този звук.
-Много неща от живота изпускаш. Изпусна си спирката, нали?
-Да, говоря си с теб. Интересна си. Добре де, харесвам те. Ще пием кафе срещу Орлов мост. Знам едно много яко място.
-Изпускаш същественото. Ти вече ме изпусна. Повече никога няма да ме видиш. И аз няма да те видя. Никой няма да ме види.
-Аз съм МЪРТВА заради теб. – изкрещя в лицето ми, а очите й сякаш почерняха. 
-Моля?
Вратите на автобуса се отвориха. Някои от пътниците се обърнаха към мен и ме изгледаха с глупавите си очи. Гледаха ме така, сякаш си говорех сам.
-Свободно ли е? - попита ме една бабка.
-Не. 
-Но мястото до теб е свободно.
-Не виждаш ли момичето? Сляпа ли си?
-Какво момиче? Няма момиче.
-Ти си луда. Не я ли виждаш? – развиках се.
Чуха се шушукания – „Тоз’ е луд”, „Надрусан е, виж му очите”, „Онзи ден един дядо говореше същите глупости”.
Не се запознах с моята любов. Да, любов, вече мога да го призная. Не знаех името й. Беше ме срам да я попитам. Според мен се казваше Искра. Пресрещнахме погледи. Не видях искра. Тя стана и слезе от автобуса в последния момент. Бабката се настани на нейното място. Изкрещях зад затварящите се врати „Обичам те!”. Тя не ме чу, спечелих отново хорското недоумение. Забавих се! Изгубих я! Изтичах напред и извиках на шофьора да спре. Той не се даде лесно - мрънка, размахва ръка, свали си слънчевите очила и ме заплаши с острия им край. Отвори вратите в движение и скочих на бордюра. 
От тук до спирката беше повече от километър, но ми се сториха като два. Там я нямаше, моята Искра. Телефонът ми звънна, но не го отразих. Извадих го, исках да го изключа. Видях три неприети повиквания и веднага след това получих ново позвъняване. Вдигнах... Съквартирантката ми...
-Какво? Звъняла си сто пъти.
-Ало. Жив си. Така се радвам да те чуя. Разбра ли, какво стана?
-Не. 
-На „Плиска” избухна 280. 
-Какво? Аз бях в 94.
-Автобусът е в пламъци. Всъщност един черен джип избухна до него. Атентат някакъв. Добре, че не си бил в него. Не вярвам да има оцелели. Стана точно срещу мен. Чаках си автобуса от другата страна иии...
-Чакай, ти как разбра кога ще слизам към центъра?
-Нали, ти ми каза. Трябваше да дадеш учебника на една моя колежка. Преди да се качиш на автобуса ми кликна. Така се разбрахме.
-Забравих. Както и да е, ще ти се обадя после. Сега имам да свърша нещо спешно.
Защо? Защо пропускам миговете? Изпуснах Искра в дяволските пламъци. Реалност и фантазия, не откривам разликата. Не знам кога и къде да сложа чертата. Със сигурност това не беше сън. Реален кошмар? Огледах се - спирка, космос, път, небе, гъста мъгла, в която видях очите на Искра за последно.

Пороци

Беше облачен следобед в парка. Пеех „Ние сме войници ще вървим напред” и една пейка ме слушаше, и една бутилка ром ми се подиграваше. Децата около мен... Грешка, всъщност имаше само едно дете, което обръщаше кошчета за боклук и падаха опаковки от вафли, касови бележки, фасове, презервативи. Никога не съм бил в казармата и не съм марширувал и не съм пял детски песни. Утре ще пътувам. За къде? Не е тайна, ще ходя на едно по-хубаво място, там където магарешкия бодил е по-ценен от розите, морето мирише на откраднати миди и хората не строят пирамиди.
Една птичка ме заговори. Момиче имах предвид, момиче, пичка, алкохолът ме заблуди, прощавайте!
-Вярно ли е? – ме попита птичката.
-Не мисля. Не, не е вярно. Всичко е илюзия.
-Не, не. Вярно ли е, че ще вървим напред? Вярваш ли го?
-Илюзия. Имаш ли кърпичка?
-Чакай, мисля че да.
Докато рови в чантата си, се приближавам и я целувам. Тя не се дръпна, изтърва кърпичките на земята. След една дълга влажна целувка се скрихме в къпините. Продължихме играта край една река. Не, това не беше река, а канал. Тук няма реки. Подпрях я на моста, на ръба на перилата. Свалих дантелената й усмивка . Цялата гора ехтеше, мечките се скриха, рибите ги търсеха. Момичето изчезна? Беше избягало? Някой видя ли го? Жалко, купонът тъкмо започваше. Трудно ми беше да огъна контурите на гората, за да видя отвъд нея и да намеря птичката. Първо бутнах с длан един паднал клон, след това от дясно разхвърлих купчина кехлибарени листа, не я виждах, птичката.
Повърнах в канала. Отпуснах мършавите си ребра върху ръждивата земя и се изпразних. Поех си въздух и напълних дробовете си с есенциите от серен въздух и надигащата се воня от собствената ми повърня. Пуснах една вода във водата и се оттеглих пълзешком с гордостта, че вечерта не е била напразна.
Събудих се срещу един магазин, денонощен, продаваха бира и някакви неща за ядене. Аз седях в инвалидна количка и държах табелка. Някакъв човек, остави пари в скута ми и едновременно с това прибра някаква част от тях. Обърнах чинийката и парите се разпиляха. Обърнах табелката и видях надпис – „Помогнете! Помош за един стар чувек!”. Аз бях на трийсет и седем. Алкохолът, цигарите, кокаинът, „бонбонките”, кредитът за колата и вратовръзка-работата ме съсипаха. Това ли беше живота? Не? Набрах се с ръце и се изхвърлих извън стола. Паднах по нос. Счупих го. Не си чувствах краката. Научих за сериозния проблем в болницата, докторът го спомена между другото. Между белите стени видях семейството ми, на снимка, само на снимката извадена от портфейла ми. Те нямаше да дойдат. Пороците ме бяха унищожили.

Протестът изгражда

Протестът потъна, дълбоко, на дъното. Изплуваха крещящи плакати, костюмирани кукли, детски колички, снимки на отрязани глави затворени в кафези, два високоговорителя плюещи последните си искри и белите шалове на някои, предали се. Морско течение водеше крушенците към един удавник. По ръцете му бяха полепнали водорасли, на левия му крака се беше отворила дълбока рана, тлееше, смъртта го дебнеше на някой бряг. Бряг не се виждаше, той продължаваше да държи глава над морското равнище. Може би това беше халюцинация, той не можеше да си отговори, не искаше, искаше да избяга. Слънцето изгаряше очите му, на където и да се обърнеше го пронизваха изпепеляващи лъчи. Тези очи помнеха много грехове, те бяха видели много неправди и много човешки животи изтекли в пресъхнали бразди, абортирали своята утроба, без той да им помогне, без да ги измъкне. Спасение го чакаше под водата, уж, потопи се, долу го посрещна ада, „най-после” изкрещя рогатият, удавникът не виждаше, но чуваше всичко. Ушите пламнаха, жуженето, подсвиркванията, обидите, тъпаните, бяха сплели косъм, тънък и режещ, който влизайки в ухото дращеше утайката, затлачена от неговите лъжи и лъжите на неговите приятели, неприятели, безмозъчни пионки, играещи роли в бетонния цирк. Той беше най-големият клоун и забавляваше всички, но вече никой не му вярваше, всеки искаше да върне билета. Сега, те го обиждаха, искаха да го унижат, най-лошото е че той знаеше защо и въпреки това не изтриваше широката усмивка, не прекланяше глава. Пляс, спомените се размиха. Вълните го измъкнаха от соления кошмар, луната и звездите си шушукаха тайно, обсъждаха подигравателно, караха се кой да пусне гилотината, поне дерящата глъч утихна. Удавникът припозна светлина в душата си, но твърде късно, нещо се случваше със съществото му. Стапяше се, краката му се скъсяваха, гърдите му се сбръчкаха, коремът беше прилепнал до кокал, лицето му хрипаше през бузите, порите на челото. Краят - безмълвен, заглушен от налитащите чайки. Те щяха да отнесат в гнездата си парченца от тялото му с надеждата, че когато малките им пораснат, ще успеят да излетят срещу острия вятър.
Приближаваше, слънцето изгряваше, един нов ден се раждаше, вселената дърпаше юздите по нейните незнайни пътища, строеше остров. Нов остров изграден не от пясък и вода, а от неизбледнели идеи, хора с бели дрехи, неопетнени, поливаха зеленеещите градини и крояха планове за нов червен дворец.

Торба с лакомства

Зимата не е снежна приказка за хората от улицата. Само те знаят суровата истина за зимата. Само техните ръце посиняват и хващат коричка, ронеща се от вятъра. Само те знаят истинската цена на кафе от автомат и пак само те се усмихват, когато напече януарското слънце. Един човек от улицата, не клошар, не беден човек, човек на улицата, съществуваше. Седнал на Орлов мост с шапка между краката и табела в ръцете „Светът е срамежлив, целунете го с лудост”, свиреше с уста. 
-Хей, дядо. 
-Не съм дядо, момиче.
-И аз не съм момиче.
-Какво си тогава?
-Цвете. 
-Приближи се да те помириша.
Тя клекна усмихна се и аромата на парфюма й погали бузите на стареца.
-Какво искаш?
-Трябва нещо да искам ли? Искам да ти помогна.
-Причина, кокиче. Всички на този свят сме роби на причините.
-Истината. Майка ми е стара жена, немощна и самотна. Искам да я изненадам, да я запозная с някой на нейните години, някой който ще я разбере и ще й вдъхне надежда. Само си поговорете, сигурен съм, че ще й стоплиш сърцето.
-Ами, добре. Хайде.
Изправи ме на крака. Прегърна ме през кръста и ме подпря на перваза. От там успях да пъхна вкочанените ми терлици в две преспи. Паснаха идеално, моят номер. 
-Колко?
-Какво колко?
-...имаме да вървим. Днеска никой не ме погледна даже. Което е хубаво от една страна, не обичам съжалителните погледи. Тази работа ме изтощава. Не изкарах нищо. Краката ми искат хляб, луканка, маслинки.
-Близо е.
Вървяхме. Хлъзгахме се на места. Заведе ме до един гараж. Около двете ръждясали врати имаше синджир, ръждясал. Дръпна го грубо и влязохме. В гаража беше празно, мръсно, но празно, празно, но с врата към коридор. Влязох и седнах вътре на шкафа за обувки. Беше топло и усещах миризмата на чай. След малко чух стъпките й, бързи и тихи.
-Дядо, трябва да ми помогнеш за нещо. Ето ти чай и шоколад. Майка ми я няма сега, излязла е на пазар.
-Мерси.
-Очите ти са червени? Добре ли си?
-Да. Влезе ми сняг в окото.
-Мерси за чая.
-Слушай! Ето ти една торба с лакомства. Виж, вътре има бонбони. Не ги яж. Те са за един добър човек. Ще го познаеш, той е висок, с черен костюм, спретнат. Може да го изчакаш вътре в кухнята. Съгласен?
Съгласих се. Чаят беше хубав. Шоколадът беше хубава. Беше хубаво.
Момичето излезе. Тръгна в посока Попа, Стара планина, Морето. На Попа я посрещна черна лимузина. Тя влезе без покана, на топло. Подадоха й цигара. Гледаше навън, а в отблясъка на затъмненото стъкло виждаше димяща пура, въртяща се в джуките на грозна муцуна.
-Напушена си, не си тук. Искаш ли да те свестя с една лента?
-Не. Моля те.
-Стоката?
-Знаеш къде е. Както обещах, баща ми е там и чака.
-Знаеш наказанието. Твоят роднина ще умре. Ще разбера ако си ме излъгала.
-Той ще ви даде стоката. Моля те не го убивай! Ще направя всичко за него!
-Знаеш, че не зависи от мен. Ще направиш.
Тя се разплака и се гмурна в облак дим. Отвори ципа на панталона му...
Дядото от Орлов мост обича лакомства. Обича да тича гол в парка. Обича...